Когато Радев пикае газ
Иван Стамболов – Сула, коментар особено за
Как можем да определим дали едно политическо деяние е вярно или не? Този въпрос мъчи националния разсъдък изключително в последно време, когато трябваше да одобрим или да не одобрим основаването на едно прекомерно противоречиво от идеологическа, политическа и морална позиция постоянно държавно управление. И с цел да не се лутаме в комплицирани разбори и спорна обосновка, предлагам следния елементарен и заради което извънредно благонадежден фиктивен симптом за установяване на това дали обещано политическо решение е вярно. Можем да го формулираме по този начин:
Ако президентът Румен Радев кенза кокали (пикае газ), то решението сигурно е вярно.
И в действителност, още когато се видя, че ГЕРБ и „ Промяната “ ще скалъпят някакво Франкенщайново създание, президентът неконтролируемо се вкисна. Потънаха му гемиите и то по този начин, че не успяваше да го скрие. Даже позволи нещо съгласно мнозина неприемливо – връчвайки мандата, той се опита да внуши на Денков и посредством него на „ Промяната “, че не трябва да го извършват, тъй като 1.) „ българският суверенитет е торпилиран “ и 2.) на всички е станало ясно, че се възнамерява „ чистка в службите и държавната администрация, поръчката за вмешателство на изборите посредством преодоляване на Министерство на вътрешните работи и дискредитиране на водачите на европейски институции и името на България “. Радев си присвоява правото да каже тези неща от висотата си на „ президент и висш главнокомандващ, директно зает с нашата сигурност и предназначен да брани българската страна “.
Във вторник пък позволи нещо още по-недопустимо. След като Народното събрание гласоподава ротационното държавно управление, Радев стана и напусна залата преди депутатите да положат клетва и да прозвучи националният химн. Замислете се. Това е засегнатост към националните знаци, изключително когато е осъществено от президент и български офицер. Това ли ни е офицерството? Това ли ни е генералитетът? Да се отнесеш пренебрежително към националния химн е все едно да изгориш националното знаме на някой площад. Какво се поставя на граждански жител за такова действие? А какво се поставя на офицер?
Толкова е сърдит Радев. Толкова е разгневен. Или може би изплашен? Какво губи президентът от съставянето на постоянно държавно управление, с какво се трансформира животът му?
На първо място губи служебното Си държавно управление и горестните вопли, с които приема този факт, приказват, че наподобява загубата по никакъв начин не е дребна. Уж той няма нищо общо със служебния кабинет, сякаш въобще не се бърка в работата му, пък виж в този момент какъв брой боли! Кое за човек като Радев е по-важно – материалните облаги или властта? Доколкото мога да преценява като непряк наблюдаващ, за Радев властта е доста по-изкусителна от парите, за него тя е фикс идея. Откакто стана за първи път президент, не се е стремил към нищо друго. Стремеше се навъсен, ядосан, хладнокръвен, хокайки народ и страна в новогодишните си речи. Неговата обсесия е България да бъде президентска република, в която той по някакъв метод да е закрепостен президент. Тревожно…
Но в случай че беше единствено това, то Радев щеше да е сърдит, само че не изплашен. А той явно е и изплашен. От какво го е боязън? Това ние, простите жители, няма по какъв начин да знаем, само че можем да се досещаме. Възможно ли е човек като Радев самичък по себе, със лична тежест и лични качества да направи сходна политическа кариера? Малко евентуално. Следователно зад триумфа му стои някаква мощ, която е вложила в този триумф и чака да получи дял. Докато ръководят посочените от Радев (и от силата) служебни кабинети, всичко е окей. Когато обаче това се приключи, все едно по-какъв метод, силата се фрустрира и стартира да дири сметка от протежето си. Коя е тази мощ и каква тъкмо сметка дири, с каква суровост и в какви размери я дири – за това, несъмнено, можем да се досещаме.
Така или другояче, положението на Радев сега, което той не съумява да скрие, приказва, че е комплициран завършек на някаква огромна спекулация, на някаква нечиста скица, скица, защитавана до момента в загадка. А щом една скица е защитаваната в загадка, то тя едва ли е била в полза на оня, от който я пазят. Затова споделяме, че в случай че даден политически акт докарва президента Румен Радев до положение да пикае газ, то този акт най-малко за момента е верен. И това е отговорът на въпроса: добре ли беше да се сформира това уродливо ротационно държавно управление? Да, на този стадий и предвид на настоящите нужди беше добре.
Какво вършим оттук насетне? Очевидно няма да е леко, тъй като идиотията стартира от първия ден – вижте по какъв начин първата работа на Асен Василев беше да върне своя културист отпред на данъчните! Ама бива ли такива работи, бива ли подобен напън, бива ли такова неспокойствие?! Бива ли такава нелепост самичък да си повярваш, че в действителност си спечелил властта и ще я упражняваш отсам до края на света! Дотам да си повярваш, че още преди да реабилитираш културиста, да произведеш лого на държавното управление и да го лепнеш на уеб страницата на Министерски съвет. Ако по този начин се бяха поставили нещата, че „ Промяната “ да излъчи не министър-председател, а президент, тогава нейните шизофренични пиари герба на страната ли щяха да сменят с детинските си кръгчета и квадратчета? Щяха да напишат нов химн и да го дадат на Ицо Хазарта да го: „ във главата имаш àко и за кинти духаш крепко... “? Да, няма да е леко, само че ще свърши бързо. А дотогава…
А до тогава да се насладим пълноценно на вкисната физиономия на Румен Радев. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
Как можем да определим дали едно политическо деяние е вярно или не? Този въпрос мъчи националния разсъдък изключително в последно време, когато трябваше да одобрим или да не одобрим основаването на едно прекомерно противоречиво от идеологическа, политическа и морална позиция постоянно държавно управление. И с цел да не се лутаме в комплицирани разбори и спорна обосновка, предлагам следния елементарен и заради което извънредно благонадежден фиктивен симптом за установяване на това дали обещано политическо решение е вярно. Можем да го формулираме по този начин:
Ако президентът Румен Радев кенза кокали (пикае газ), то решението сигурно е вярно.
И в действителност, още когато се видя, че ГЕРБ и „ Промяната “ ще скалъпят някакво Франкенщайново създание, президентът неконтролируемо се вкисна. Потънаха му гемиите и то по този начин, че не успяваше да го скрие. Даже позволи нещо съгласно мнозина неприемливо – връчвайки мандата, той се опита да внуши на Денков и посредством него на „ Промяната “, че не трябва да го извършват, тъй като 1.) „ българският суверенитет е торпилиран “ и 2.) на всички е станало ясно, че се възнамерява „ чистка в службите и държавната администрация, поръчката за вмешателство на изборите посредством преодоляване на Министерство на вътрешните работи и дискредитиране на водачите на европейски институции и името на България “. Радев си присвоява правото да каже тези неща от висотата си на „ президент и висш главнокомандващ, директно зает с нашата сигурност и предназначен да брани българската страна “.
Във вторник пък позволи нещо още по-недопустимо. След като Народното събрание гласоподава ротационното държавно управление, Радев стана и напусна залата преди депутатите да положат клетва и да прозвучи националният химн. Замислете се. Това е засегнатост към националните знаци, изключително когато е осъществено от президент и български офицер. Това ли ни е офицерството? Това ли ни е генералитетът? Да се отнесеш пренебрежително към националния химн е все едно да изгориш националното знаме на някой площад. Какво се поставя на граждански жител за такова действие? А какво се поставя на офицер?
Толкова е сърдит Радев. Толкова е разгневен. Или може би изплашен? Какво губи президентът от съставянето на постоянно държавно управление, с какво се трансформира животът му?
На първо място губи служебното Си държавно управление и горестните вопли, с които приема този факт, приказват, че наподобява загубата по никакъв начин не е дребна. Уж той няма нищо общо със служебния кабинет, сякаш въобще не се бърка в работата му, пък виж в този момент какъв брой боли! Кое за човек като Радев е по-важно – материалните облаги или властта? Доколкото мога да преценява като непряк наблюдаващ, за Радев властта е доста по-изкусителна от парите, за него тя е фикс идея. Откакто стана за първи път президент, не се е стремил към нищо друго. Стремеше се навъсен, ядосан, хладнокръвен, хокайки народ и страна в новогодишните си речи. Неговата обсесия е България да бъде президентска република, в която той по някакъв метод да е закрепостен президент. Тревожно…
Но в случай че беше единствено това, то Радев щеше да е сърдит, само че не изплашен. А той явно е и изплашен. От какво го е боязън? Това ние, простите жители, няма по какъв начин да знаем, само че можем да се досещаме. Възможно ли е човек като Радев самичък по себе, със лична тежест и лични качества да направи сходна политическа кариера? Малко евентуално. Следователно зад триумфа му стои някаква мощ, която е вложила в този триумф и чака да получи дял. Докато ръководят посочените от Радев (и от силата) служебни кабинети, всичко е окей. Когато обаче това се приключи, все едно по-какъв метод, силата се фрустрира и стартира да дири сметка от протежето си. Коя е тази мощ и каква тъкмо сметка дири, с каква суровост и в какви размери я дири – за това, несъмнено, можем да се досещаме.
Така или другояче, положението на Радев сега, което той не съумява да скрие, приказва, че е комплициран завършек на някаква огромна спекулация, на някаква нечиста скица, скица, защитавана до момента в загадка. А щом една скица е защитаваната в загадка, то тя едва ли е била в полза на оня, от който я пазят. Затова споделяме, че в случай че даден политически акт докарва президента Румен Радев до положение да пикае газ, то този акт най-малко за момента е верен. И това е отговорът на въпроса: добре ли беше да се сформира това уродливо ротационно държавно управление? Да, на този стадий и предвид на настоящите нужди беше добре.
Какво вършим оттук насетне? Очевидно няма да е леко, тъй като идиотията стартира от първия ден – вижте по какъв начин първата работа на Асен Василев беше да върне своя културист отпред на данъчните! Ама бива ли такива работи, бива ли подобен напън, бива ли такова неспокойствие?! Бива ли такава нелепост самичък да си повярваш, че в действителност си спечелил властта и ще я упражняваш отсам до края на света! Дотам да си повярваш, че още преди да реабилитираш културиста, да произведеш лого на държавното управление и да го лепнеш на уеб страницата на Министерски съвет. Ако по този начин се бяха поставили нещата, че „ Промяната “ да излъчи не министър-председател, а президент, тогава нейните шизофренични пиари герба на страната ли щяха да сменят с детинските си кръгчета и квадратчета? Щяха да напишат нов химн и да го дадат на Ицо Хазарта да го: „ във главата имаш àко и за кинти духаш крепко... “? Да, няма да е леко, само че ще свърши бързо. А дотогава…
А до тогава да се насладим пълноценно на вкисната физиономия на Румен Радев. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
Източник: tribune.bg
КОМЕНТАРИ